ИСТОРИЯ

Ролята на държавната политика за етническото определяне на българските преселници в Бесарабия
Д-р Галина Манолова

Изследванията за най-голямата българска колония, която повече от двеста години се намира извън България остават до наши дни актуални. Това обстоятелство таи редица причини, една от които има чисто политически характер. Ако през XIX в. българските преселници в Бесарабия представляват единна българска преселническа общност, то в наши дни тя представлява две различни по държавен и политически статут общности, състоящи се от (българи и гагаузи).
Понастоящем българите в Бесарабия живеят на териториите на две държави Украйна и Молдова. В Молдова българите наброяват над 88 хиляди души. В Украйна българското население достига до 200 хиляди души. Гагаузите представляват другата част от общността на българските преселници в Бесарабия, която в Молдова има особен държавен статут на автономия. При изследването на днешната ситуация определена роля за обособяването в българската преселническа общност на две отделни групи имат държавните власти. Проследяването на тези процеси дава възможност да се изтъкнат мотивите, поради които понастоящем семействата на българските преселници се разграничават на две общности (българска и гагаузка).
Прегледът на научната литература и статистическите преброявания в Бесарабия показват, че до края на XIX в. гагаузите не се отбелязват от държавните власти отделно от българите (Скальковский 1836-1838, 1848, Bugnion 1853: 198, Свиньин 1867: 175, Могилянский 1913: 85).
Първи сведения за гагаузите в Бесарабия като отделна общност дават руските изследователи П. Кеппен, А. Защук, В. Григорович. Според Стр. Димитров интересът към гагаузите нараства в края на XIX в. и то вероятно поради преброяването на населението в Русия (Димитров 1996: 201). В официалната руска статистика през този период българските преселници не се разделят на българи и гагаузи. При прегледа на резултатите от последното преброяване, осъществено в Русия през 1897 г., възниква въпросът: защо по езиков принцип са отбелязани такива общности като вотяки, пермяки, черемиси и т.н., а не се посочва наличието на гагаузите ? Някои автори са на мнение, че отбелязаното в статистиката на Бесарабия турско население всъщност показва броя на гагаузите (Каранастас-Радова 2001: 17). Руският етнограф В. Козлов смята, че езикът на гагаузите е отбелязан като турски, тъй като представлява едно от тюркските наречия (Козлов 1975: 31). Интерес предизвиква мнението на Н. Могилянски, според когото посоченото последно преброяване показва голям брой тюркоговорещи, към които следва да бъдат отнесени и гагаузите. Според него те са отнесени несправедливо към българите (Могилянский 1913: 78, 83).
Посочените данни показват, че тюркският език на гагаузите през този период (целият XIX в.) не е основание за държавните власти това население да бъде разграничено като отделна част от българската общност. Това показва, че за управниците тази тюркоезична група представлява част от общността на българските преселници. Същото отношение от страна на държавата към гагаузите посочва и В. Мошков, според когото "официално гагаузка общност не съществува" (Мошков 1900: 7). Информацията за разграничаването на общността на преселниците в Бесарабия на българи и гагаузи датира почти сто години след преселването им в този район. Не става ясно обаче по какъв начин П. Кеппен изчислява броя на гагаузите, които според неговите сведения съставляват 31% от цялото население на българските преселници (Кеппен 1850: 196, 1852: 40; 1861: 62, Каранастас-Радова 2001: 23). От друга страна, интерес представляват сведенията на В. Мошков, според когото броят на гагаузите е около седемдесет хиляди - приблизително толкова, колкото е и броят на българите в Русия (Мошков 1900:8).
Редица учени през XIX в. описват българската преселническа група в руската част на Бесарабия като общност с етнически "пъстър състав". Във връзка с това следва да се отбележат изказванията на В. Григорович, който след обиколката на руската част на Бесарабия през 1869 г., стига до извода, че в "етнически пъстрия състав" на населението българският елемент като че ли е в малцинство (Български книжици 1859: 244, Челак 1994: 159, 1999: 158,187, Гургуров 2003: 132). От изследванията на В. Григорович не става ясно защо този славист погрешно твърди, че в с. Кирсово, чиито жители са българи и гагаузи, общоприетият говорим език е молдавският (Иванов 1870, Челак 1999: 179, Гургуров 2003: 133, 162). Друг изследовател - А. Клаус също характеризира българските преселници като общност с "пъстър етнически състав", но подчертава, че ги свързва "една религия и бедност" (Клаус 1869: 291).
Посочената "пъстрота” в състава на българските преселници се явява видим факт в руската част на Бесарабия (днешната А.Т.О. Гагаузия), където най-вече се е настанило тюркоезичното население от българските преселници, т.е. гагаузите, българоезичното население наброява само 5%. Именно тук просветното дело на български език и съответно поддържането на български национален дух и книжнина през втората половина на XIX в. се забраняват от руските власти. Това също оказва определено влияние върху процесите в тази част от българските преселници, довели до обособяването й като по-различна от останалата част на българската колония (Македония 1868: 132, Дунавска Зора 1869: 172, Зеленчук 1979: 198, Челак 1999: 197).
Не е ясно обаче поради какви причини посоченият от А. Клаус и В. Григорович "пъстър състав" на преселниците не се отбелязва в държавната статистика на Русия. Този въпрос е повдигнат още през 30-те г. на XX в. от Н. Державин, който подчертава отсъствието на гагаузка група в държавната документация по статистическото преброяване на населението (Державин 1937: 87). Самият Н. Държавин през 1914 г. в своя фундаментален труд "Болгарские колонии в России" само на няколко места споменава за тюркскоговорещо население, когато посочва етнокултурната пъстрота на селищата (Державин 1914: 19). Авторът пише, че държавната статистика отбелязва гагаузките селища Александровка и Вулканещи като български колонии (Державин 1914: 13). Не става ясно дали ученият отделя гагаузите от българоезичните преселници или обратно – определя ги като българи, макар на едно място да ги отбелязва като "турски българи-гагаузи" (Державин 1914: 11). Това са поредица от въпроси, на които всеки изследовател се опитва да намери отговор. Липсата на изследвания върху архивната документация, която се намира в Санкт-Петербург, а също и на личния архив на Н. Державин, В. Мошков и др., на този етап оставя посочените въпроси без отговори.
С установяването в Украйна на съветската власт настъпва и официалното (държавно) разграничаване на двете групи. Архивните проучвания показват, че в статистическото преброяване на населението на бившия Съветски съюз, гагаузката група в тази република вече се представя отделно от българоезичната. Прави впечатление, че първите сведения за разделянето на двете групи са направени на територията, където броят на гагаузкото население винаги е бил много по-малък от този на българоезичните (Всесоюзная перепись 1926, Наулко 1975: 53, 2003: 25, Козлов 1977: 488, 489). Това особено ясно илюстрира държавната намеса при разделянето на българските преселници в Бесарабия.
Българското население в Р. Украйна през 1897-1926 (по В. Наулко)
Години 1897-1900 1921-1926
БЪЛГАРИ 62 800 223 100
ГАГАУЗИ 22 100 22 100

Архивните документи (стопански, домакински книги, смъртни актове) от времето на румънското управление в Бесарабия (1918-1940) показват, че властите също регистрират броя на гагаузите отделно от този на българите. Същото разделяне на българските преселници сочат и сведенията от общото преброяване на населението на "Велика Румъния" през 1930 г. Те показват, че българите съставляват 5,7%, а гагаузите са 3,4% от населението (Зеленчук 1973: 28, Нягулов 1998: 161,170 и сл.). Тъй като политиката на румънското правителство през този период е настроена крайно негативно към малцинствата, то може да се предполага, че тези цифри са занижени (Ерещенко 1979: 38 и сл., Очерки 1985: 204, Дякович 1994: 371).
Стопанските регистри на домакинствата в българските селища в Бесарабия сочат изискването от страна на властите за задължително отчитане на националността на всеки член от семейството. Документите показват, че децата автоматично приемат националността на бащата – явление, което се наблюдава и през съветския период, поради което в актовете за раждане при преселниците в Бесарабия има графа – националност. Наличието на тази особеност в личните документи при българските преселници в Молдова се наблюдава и до наши дни.
През 1944 г. с установяването на съветската власт и в цялата Бесарабия настъпва официалното разграничаване на двете групи и в двете републики (Украйна, Молдова). Архивните проучвания показват, че в статистическото преброяване на населението на бившия Съветски съюз, гагаузката група вече се представя отделно от българската. Същото показва и информацията на З. Черняков, който прави опит да определи списъка на народностите на СССР през 1933 г.
Документацията по този въпрос посочва, че гагаузите влизат в групата на северно-западните турци. В тази група попадат общности като каракалпаци, казаци, бухарци и алтайци (Черняков 1933: 58-59). Това показва, че диференцирането като специфична особеност на тюркоезичните български преселници, започва да се засилва и акцентира от страна на държавната власт.
След 1944 г. в държавните документи (лична карта, акт за раждане и др.), издадени на руски език има графа “националност”. В официалните документи на тюркоезичните български преселници гагаузи от този период до наши дни се определят като отделна част от българите. Държавната намеса след 1944 г. се наблюдава и в промяната на названията на селищата. Това особено отчетливо се проявява в Украйна, където българските названия на селищата се изместват с украински така например с. Болгарийка става Залезничное. Въпреки това обаче сред населението досега битуват старите им български названия. Като цяло съветската политика спрямо българските преселници хитро се проявява в две насоки.
От една страна в официалните документи преселниците се изписват по руски начин, образованието е изцяло на руски, което ще рече, че държавата напълно асимилира, интегрира това население. От друга страна, в същите лични документи (акт за раждане, лична карта) държавата регистрира националната идентичност на човека. Двете групи на българските преселници в Бесарабия се представят като отделни народности.
След разпада на Съветски съюз през 90-те г. на XX в. в официалните документи на Украйна и Молдова графата националност в личните документи отсъства. Например името в личната карта на преселниците в Молдова се изписват по румънски начин, а при тези в Украйна по украински.
Поставеният въпрос за съвременното разделяне на двете групи на българските преселници на две общности, показват че държавата оказва особено влияние на това обособяване. Наред с това очертаната по-горе държавна политика спрямо българските преселници в Бесарабия показва няколко етапа, които обхващат XIX и XX в.
През целият XIX в. българските преселници независимо от наличието в семействата на два езика (тюркски и български) се възприемат от управляващата власт като православни български християни. Дори и тогавашното наличие на ясна диференциация на компактно основаване на селища от “чисто” тюркоезични семейства и българоезични не се отчита от управляващата власт, като разграничителен белег между двете групи. Всичко това показва, че за държавата българските преселници представляват една цялостна общност.
Появата през 1900 г. в научната публицистика на Русия на трудове, в които преселниците се представят като две отделни групи, до голяма степен показва и отношението на държавата към започващото се разграничаване. За посоченото отношение посочва и наличието в украинската статистика на сведения, които представляват броят на българоезичните семейства отделно от този на тюркоезичните преселници. Съвсем логично да си зададем въпроса защо резултатите от посоченото преброяване на населението на Украинската република се осъществява на територия, където тюркоезичните винаги са били по-малко на брой семейства от българоезичната част на българските преселници. Следвайки хронологията може да се каже, че до голяма степен е обяснима позицията на румънската власт спрямо разделянето на преселниците. Както е известно след окупирането на Бесарабия румънските власти винаги са имали една основна стратегия да се асимилира тази част на присъединената в Румъния територия.
През съветският период властта ясно разграничава българските преселници от една страна по език, а от друга по самосъзнание. Като се има предвид компактното заселване на българските преселници и високата раждаемост в семействата (особено при гагаузите), което ги прави достатъчно голяма общност, съвсем логично държавата да засили и поддържа процесът на разделяне при това население на две по-малки групи, като използва придържането им към затваряне вътре в групата и разликата им в родните езици. Проследяването на ролята на държавната политика за разграничаването на българските преселници на две групи си установява, че тази политика има стогодишен период. Смяната на различните власти допринася до разделянето на българските преселници. Това са причините поради които понастоящем българските преселници в Бесарабия представляват две етнокултурни групи.

Литература
Bugnion 1853 Bugnion, M. Бессарабия древняя и новая сочинение историческое, географическое и статистическое. ЗООИД. Т. 3, 387, Одесса
Българска мисъл. 1907 За духовенството. Брой № 10, 29 септември, София
Български книжици. 1859, № 8, Ч. 1, София
Григорович 1969 Григорович В. Донесение об испытаниях в Тираспольском Уездном и болгарских народных училищах в Бессарабии. Циркуляр по управлению Одесским учебным округом, Одесса, № 7, 77-88
Гургуров 2003 Гургуров, Д. Этнографические и другие данные о произхождении гагаузов. Кишинев
Державин 1914 Державин, Н. Болгарские колонии в России. - СБНУ, кн. 29, София
Державин 1937 Державин, Н. Этническая принадлежность гагаузов. - СЭ. № 1, 80-86, Москва
Димитров 1996 Димитров, Стр. Още едно мнение за етногенеза на гагаузите. В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 5, В. Търново, 199-221
Дуновска Зора 1869, бр. 5, София
Дякович 1994 Дякович, А. Добруджа под гнета на румънците. – В: Научна експедиция в Добруджа 1917. София, 364-426
Ерещенко 1979 Ерещенко, М. Королевская диктатура в Румынии 1928-1930 гг. Москва
Защук 1863 Защук, А. Статистика, этнография Бессарабской области. - ЗООИД. Т. 5, 491-586, Одесса
Зеленчук 1973 Зеленчук, В. Население Молдавии (Демографические процессы и этнический состав). Кишинев
Зеленчук 1979 Зеленчук, В. Население Бессарабии и Поднестровья в XIX в. Кишинев
Иванов 1864 Иванов, И. Краткий очерк болгарских колоний в Бессарабии. - Записки Бессарабского областного статистического комитета, Т. 3, Кишинев.
Иванов 1869 Иванов, И. Сборник статей И.Иванова. Кишинев.
Иванов 1870 Иванов, И. Несколько слов о донесении г-на Григоровича о Болгарских училищахъ. - Новоросийский телеграф № 39-40, Кишинев
История Молдавии 1951, Т. 1, Кишинев
Каранастас-Радова 2001 Каранастас-Радова, О. Гагаузы в составе задунайских переселенцев и их поселения в Буджаке (конец XVIII - первая четверть XIXвв.). Кишинев - Комрат.
Кеппен 1852 Кеппен, П. Об этнографической карте Европейской России. Спб, Санкт-Петербург
Koeppen 1854 Koeppen, P. Von. Die Bolgaren in Bessarabien. В: Bulletin de la Classse des sciences Historiques, Philogiques et Politiques de L`Academie imperiale des sciences. T. XI, № 13-14, Sankt - Petersbourg-Leipsig, 194-216
Кеппен 1961 Кеппен, П. Хронологический указатель материалов для истории инородцев Европейской России., 59-63, Санкт-Петербург
Кодекс о браке и семье Молдавской ССР. 1979, Кишинев
Козлов 1969 Козлов, В. Современные этнические процессы в СССР. - СЭ, № 2, 60-72, Москва
Козлов 1975 Козлов, В. Национальности СССР. Москва
Козлов 1977 Козлов, В. Этнические процессы и динамика численности народов СССР. В: Современные этнические процессы в СССР. Москва, 484-500.
Клаус 1869 Клаус, А. Наши колонии. - Материалы по истории и статистике иностранной колонизации в России. С.-П., 291-375
Македония 1968 Цариград. 27 юлий, № 6
Македония 1868 31 август, № 40
Молдавская ССР в цифрах 1924-1984. Кишинев 1984
Могилянский 1913 Могилянский, Н. Материалы для географии и статистики Бессарабии. С-Петербург
Мошков 1900 Мошков, В. Гагаузы Бендерского уезда. - ЭО, № 1, 1-50, Москва
Мошков 1900 Мошков, В. Гагаузы Бендерского уезда. - ЭО, № 1, кн. XLVIII, 98-159, Москва
Мошков 1900 Мошков, В. Гагаузы Бендерского уезда. - ЭО., кн. 2, Москва
Наулко 1975 Наулко, В. Развитие межэтнических связей на Украине. Киев.
Наулко 2003 Наулко, В. Етнодемографичний розвиток людства на Украiне. - Народна творчiсть та етнографiя. № 5-6, Киев, 22-27
Нягулов 1998 Нягулов, Бл. Бесарабските българи във "Велика Румъния". - В: Българите в Северното Причерноморие. Т. 1, В. Търново, 160-172
Радова 1999 Радова, О. Где мы и сколько нас. Этнодемографические данные по современному состоянию городав и сел гагаузии (Гагауз Ери). - Педагогический журнал. № 1-2, Комрат, 81-85
Свиньин 1867 Свиньин, П. Статистика. Описание Бессарабской области. - ЗООИД, Т. 6, Одесса, 175-320
Статистический бюллетень. Население и демографические процессы в Р. Молдова. 2001 Кишинев
Собрание законов СССР. 1960 Москва
Челак 1994 Челак, Е. Към историята на Централното бесарабско-българско училище в Комрат. – В: Родолюбец, София, 156-166
Челак 1999 Челак, Е. Училищното дело и културно-просветният живот на българските преселници в Бесарабия (1856-1878). Кишинев
Черняков 1933 Черняков, З. Об этнографическом составе СССР. - СЭ, № 1, 38-6, Москва

Важная информация

П В С Ч П С В
 
 
 
1
 
2
 
3
 
4
 
5
 
6
 
7
 
8
 
9
 
10
 
11
 
12
 
13
 
14
 
15
 
16
 
17
 
18
 
19
 
20
 
21
 
22
 
23
 
24
 
25
 
26
 
27
 
28
 
29
 
30